Закусваме с усмихнати резени диня, после мием усмивките на чешмичката – не помня да съм яла диня така от дете, даже малко преигравам.

В Смолян търсим банички, хапваме на пейка в парка. Докато се опитвам да си направя айрян, практически установявам здравината на станиолените капачета на местното кисело мляко. Пак смях и хартиени салфетки. Матиас си пазарува бг музика за подарък вкъщи – няколко диска с мацки в носии и един на Азис. Лили Иванова отказа да си купи.

Оставяме Мишо и Тошо – всяко сбогуване е малко тъжно, те дори и рейса за Пловдив са си изпуснали вече – толкова не бързаха да си тръгват.

Мишо – някакси подмамливо по прабългарски – веднага скача, плува под вода. Гаргата също дръпва няколко дължини. Аз обаче установявам, че 17-те градуса, за които говори собственикът, са поне минус 17. Матиас и Артур споделят впечатленията ми, Тобиас изобщо не посмява да влезе и групата се отдава изцяло на едничкия къркорещ душ, който на пресекулки отмива нежеланите натрупвания от двата дена по баирите на Гела. Даже не си плащаме – след цялото това международно представление – собственикът ми натиква в деколтето двата лева такса и аз го приемам като оценка за силна игра. Хапваме в “Рибката”, където водното сплотяване на групичката се подпечатва от дружна наздравица.

Началото: проточен неделен следобед

Наближава краят на събора в Гела. На главната поляна се е образувало огромно хоро. Хората сякаш не искат да се пуснат, вътрешно настояват за още час-два планинско опиянение от гайди, надиплени поляни, високи нощни огньове и вакханалско безгрижие с парче печено агнешко в ръка. Почернели и полуголи хипарливи момчета и момичета се носят незабележимо над земята, на някакви си два-три сантиметра, плуват във въздуха и лицата им изразяват онова, което държи всички останали в спойката на прощалното хоро. Опиянението от ритмичната близост, споделената от телата музика на планината.

С Гаргата седим на ъгъла на една маса, стоварили сме раниците си до нея и ядем недопечени пилешки крилца със салата. Пълна безтегловност. Недялко, който ни докара, и цялата софийска компания вече са си тръгнали. А ние би трябвало да пътуваме с някакви австрийци с бус, които Гаргата е уговорил да ни хвърлят до морето. Само че нямаме връзка по телефона и затова седим, ядем съборната храна, за която -при тази човешка тълпа – не е останало време да бъде приготвена както трябва, и съзерцаваме глождещото предусещане за приключение. Гаргата иска да стигне до Созопол, аз пък имам някави неясни колебания – дали да ида там, дали на Влас, но това, което всъщност ме спечели за стопа, е идеята да пътуваме няколко дни през Родопите.

След половин час съзирам Матиас – единият от австрийците, който наблюдава хорото отстрани със скръстени ръце. Няма как да се слее с тълпата – има цветовете на албинос, расти и осанката на сфинкс – на някакъв скандинавски сфинкс, запленен от скокливостта и безгрижието на балканските планинци. Явно приключението няма да ни се размине. Уговаряме се да тръгнем в 5 часа.

Транспортното ни средство се оказва светлозелен бус рено, който е точно на 25 години, вдига най-много 90, и то по нанадолнище, и по думите на Артур – другият австриец, няма счупване. Задната му част е оборудвана с пейки и възглавници и нощем се използва за спане, а денем – за возене на стопаджии. На покрива има нещо като подвижен капак, обшит с мрежа срещу комари, който се избутва нагоре, за да пропуска въздух нощем.

Тъкмо сме тръгнали и бусът започва да се пълни със стопаджии. Най-напред мълчаливият Тобиас, който – както се оказва – гостува на Матиас и Артур още от Белград. Иначе пътешествието му е започнало преди месец от Берн и има за крайна цел Истанбул. На двайсет и две е, погледът му е леко меланхоличен и изпълен с някакво младежко изумление, което обаче си остава неизказано. След него качваме две двойки, които са се запътили към Михалково. Оставяме ги в Широка лъка, където натоварваме смолянчанина Мишо (склуптор) и търговишки Тодор (художник) по посока Смолян. Мишо е с прическа на прабългарин – сещам се, че съм го забелязала на събора и през цялото време изгарям от въпроса защо ходи с таз плитка на темето. (Един от неохотно предложените отговори е: “Такива хора са създали България”). Тошо през цялото време бъбри и на мелодично премерени паузи от устата му шупва детски смях.

23 ноември в парти център „4 км“

Повече тук

Това е платформа за обмен на creative portfolios, проекти и съвместна работа. С три думи: Make Ideas Happen.

http://www.behance.net/

try it!

Птицата била намерена от стопанката си Н. недалеч от дома й в периметъра между улица Московска и жълтите павета с недъг на крилото. Милозливата Н. прибрала враната, за да я спаси от недоброжелателни или залисани шофьори, твърде любопитни деца и въобще от враждебния градски паваж. След като враната – вече възстановена и намерила домашен уют – не пожелала да напусне своята спасителка, била заведена на море в клетка, за да не учудва хорските погледи, където е и моята среща с нея.
В горещите августовски дни на онова лято тя се разхождаше по плажа винаги близо до хавлията на стопанката си или се разполагаше в клетката, за да отиде до близкото капанче, където Н. любезно я гощаваше с шопска салата и други блюда от менюто.

От време на време чувах продължението на тази история, включително и миналата седмица. Н. намерила втора врана, този път със счупен клюн. Отново и дожаляло и прибрала и тази врана, като голямото й притеснение било как ще се разберат двете птици. След известно време те се разбрали, но се появила трета – отново с някакъв недъг, този път намерена от неин приятел. Разбира се, и тя била приютена близо до Московска, но след известно време стопанката й я подарила на приятел, който искал да си има врана. И т.н.

Разказах тази история на един мой приятел и той ми каза, че е крайно време да си направя блог и да поствам разни работи.

Понякога историите те карат да започнеш разни неща, които са много различни първоначалната история.

Смятам скоро да ида на гости на Н. и да снимам двете врани и да продължа тази история. Както и да започна някои други.