Съдържание (тип маршрут): Гела, Широка лъка, Смолян, Рудозем, Дядовци, Перперикон, Хасково, Харманли, Странджа, Резово, Силистар
Началото: проточен неделен следобед
Наближава краят на събора в Гела. На главната поляна се е образувало огромно хоро. Хората сякаш не искат да се пуснат, вътрешно настояват за още час-два планинско опиянение от гайди, надиплени поляни, високи нощни огньове и вакханалско безгрижие с парче печено агнешко в ръка. Почернели и полуголи хипарливи момчета и момичета се носят незабележимо над земята, на някакви си два-три сантиметра, плуват във въздуха и лицата им изразяват онова, което държи всички останали в спойката на прощалното хоро. Опиянението от ритмичната близост, споделената от телата музика на планината.
С Гаргата седим на ъгъла на една маса, стоварили сме раниците си до нея и ядем недопечени пилешки крилца със салата. Пълна безтегловност. Недялко, който ни докара, и цялата софийска компания вече са си тръгнали. А ние би трябвало да пътуваме с някакви австрийци с бус, които Гаргата е уговорил да ни хвърлят до морето. Само че нямаме връзка по телефона и затова седим, ядем съборната храна, за която -при тази човешка тълпа – не е останало време да бъде приготвена както трябва, и съзерцаваме глождещото предусещане за приключение. Гаргата иска да стигне до Созопол, аз пък имам някави неясни колебания – дали да ида там, дали на Влас, но това, което всъщност ме спечели за стопа, е идеята да пътуваме няколко дни през Родопите.
След половин час съзирам Матиас – единият от австрийците, който наблюдава хорото отстрани със скръстени ръце. Няма как да се слее с тълпата – има цветовете на албинос, расти и осанката на сфинкс – на някакъв скандинавски сфинкс, запленен от скокливостта и безгрижието на балканските планинци. Явно приключението няма да ни се размине. Уговаряме се да тръгнем в 5 часа.
Транспортното ни средство се оказва светлозелен бус рено, който е точно на 25 години, вдига най-много 90, и то по нанадолнище, и по думите на Артур – другият австриец, няма счупване. Задната му част е оборудвана с пейки и възглавници и нощем се използва за спане, а денем – за возене на стопаджии. На покрива има нещо като подвижен капак, обшит с мрежа срещу комари, който се избутва нагоре, за да пропуска въздух нощем.
Тъкмо сме тръгнали и бусът започва да се пълни със стопаджии. Най-напред мълчаливият Тобиас, който – както се оказва – гостува на Матиас и Артур още от Белград. Иначе пътешествието му е започнало преди месец от Берн и има за крайна цел Истанбул. На двайсет и две е, погледът му е леко меланхоличен и изпълен с някакво младежко изумление, което обаче си остава неизказано. След него качваме две двойки, които са се запътили към Михалково. Оставяме ги в Широка лъка, където натоварваме смолянчанина Мишо (склуптор) и търговишки Тодор (художник) по посока Смолян. Мишо е с прическа на прабългарин – сещам се, че съм го забелязала на събора и през цялото време изгарям от въпроса защо ходи с таз плитка на темето. (Един от неохотно предложените отговори е: “Такива хора са създали България”). Тошо през цялото време бъбри и на мелодично премерени паузи от устата му шупва детски смях.
Мишо и Тошо вече са от отбора, пазаруваме общо пийване за вечерния огън и Мишо ни отвежда до едно от смолянските езера, където разпъваме първия палатков лагер. В гората е доста оживено – навътре сред дърветата се чуват поне още три лагерни компании. Гаргата организира групичка за дърводобив и не след дълго седим край огъня и бъбрим по любими теми. В главата ми се е запечатал трупометърът от ujas.org, който Тошо обявява за свой основен източник на информация. Все пак се занимава с комикси, а и Калвин и Хобс са ни общи любимци. Някъде към 1 до огъня спира такси, едно любезно момче изскача и ни пита дали имаме пластмасови чаши, готов е да ги плати. Ние нямаме – нито платени, нито безплатни – той ни кани на техния огън, качва се в таксито и изчезва в боровия мрак. Смях!
